Мислех си, че Нова Зеландия е само началото и се оказах права. Реших да прескоча няколко океана, морета и континенти, попаднах на един остров, но не я намерих. Разпитвах няколко кивита, но ми казаха, че е решила да продължи пътешествието. Огледах се и слънчевите лъчи, нетипично за Аотеароа, процеждащи се през няколко пухкави облака, ведро ми посочиха хоризонта. Австралия? Ами да. Предполагам в гостоприемната близост на кенгуругата, нови лица и емоции си поговорих с Изабела Шопова, писателка, пътешественика, блогър и душата на „На изток – в рая”.

1.      Кое те накара да извървиш дългия презокеански път до точно тази, толкова далечна дестинация на, както казваш, „на другия край на света”? Защо точно там?

Ами, като ще е гарга рошава да е. И както казва Константинос Кавафис: “Когато тръгнеш нявга към Итака моли се пътят ти да е далечен, изпълнен с перипетии и знания“. Иначе защо изобщо да го правиш.

2.      Кое най-много те ужасява от живота в Нова Зеландия?

Постоянната влага, студа, прихлупеното дъждовно небе, усещането, че мокротата се просмуква в костите ти. Само това. Аз съм поклонничка на слънцето.

3.      Би ли се върнала със семейството си в родината?

Не знам. За момента не обмисляме подобни идеи. Ама то и преди осем години да ме бяха питали дали бих живяла в Нова Зеландия, отговорът пак щеше да е същият. Пък ето ти на! Дъщеря ми иска да живее в България.

4.      Вярваш ли, че ако наистина съществува космополитът, човекът на всички градове, то той не усеща чувство за принадлежност към конкретно място?

Напротив! Чувството за принадлежност е вътрешна потребност и няма нищо общо с географското местоположение. Човек принадлежи към семейството си и към приятелския си кръг независимо от отдалечеността си от тях, нали?! Същото е и с културната и с всяка друга принадлежност. Мястото и разстоянията са относителни. Космополитът е такъв дори никога да не напусне родния си град. Той е навсякъде у дома си.

5.      Как се раждат предразсъдъците? Как можем да ги преодолеем най-безболезнено?

От дълбокото ни убеждение, че има правилно и грешно, и че ние най-добре знаем кое е правилното. Така изграждаме предразсъдъците си към всичко и всеки, които дръзват да са различни. Предразсъдъкът е най вече проява на дълбокото ни убеждение, че превъзхождаме другите – нямаме нужда да ни се обяснява и доказва, ние и така си знаем. Нямаме нужда да правим усилие да се променяме, защото ние знаем кое е правилно. Другите да се променят – те очевидно грешат.

Предразсъдъците са резултат от ограниченост, нетолерантност, тесногръдие и невежество. Борбата с тях най-добре се води с противоположните им: осъзнатост (най-трудно е да признаеш пред себе си, че храниш предразсъдъци), комуникация (което означава да се слуша, не само да се говори), съпричастност, отворен ума ( да се пита, да се опитва, без да се съди), пътуване, размяна на идеи, четене, съзнателно преодоляване на нетолерантността, критично мислене, културен сблъсък (или обмен – както стане), позитивен подход (какво можем да направим, не как е трябвало да стане) и прочее болезнени упражнения за личността. Не е хич лесно. Нито безболезнено. Затова и предразсъдъците си шестват по света.

6.      Любимите ти дестинации? А къде най-много би искала да отидеш, а още не си?

Аз обичам тръпката от пътуването, от очакването на неочакваното, различното, опияняващото усещане да си току-що пристигнал – все едно къде. В това е приключението. В този смисъл нямам любими дестинации. Всяка дестинация ми е любима. С еднакво удоволствие пътешествам по улиците на града, в който живея (в обедната си почивка например) или по летищата и градовете на други континенти.

От дете най-много искам да отида на Луната, на Марс, да попътешествам в околоземна орбита, до далечни звезди. Но още не съм:)

7.      Какво означава да си истински пътешественик, а не просто турист?

Не знам. Предполагам – да не ти пука за разликата между двете.

Всъщност, на втори опит: мисля, че туристът носи дома си със себе си, никога не го напуска. Живее на новото място с мисълта, че е посетител, страничен наблюдател. По-скоро изтърпява културните различия и несгодите на пътуването, отколкото да им се радва. Не променя навиците си. Туристът осъжда, оплаква се от качеството на обслужване, от храната, от времето, от комарите, от местните нрави, от всичко, което уж е дошъл да види. Щастлив е да се върне в къщи.

Пътешественикът от друга страна, се опитва да се адаптира, да се вмести, да намери мястото си в новата среда. Прави усилие да я разбере и сам се променя, вместо да съди. Обикновено не се оплаква, за него смисълът е в самото предизвикателство на различността – колкото по-необичайно и различно, толкова по-добре. Затова и е постоянно в движение – търси нещо ново. Пътешественикът се задушава между стените на дома си. Щастлив е всеки път, когато го напуска.

Туризмът е просто още една форма на забавление. Още една индустрия. Пътешественик е душевно състояние.

8.      Какво са книгите за вас? Любими автори/заглавия?

Паралелна вселена. Алтернатина реалност. Бягство. Открадната (и затова по-сладка) радост в свят на обременяващи отговорности и задължения. Отворени врати към други светове. Неограничена свобода. Съмишленици. Подстрекатели. Приятели. Изповедници...

Това с любимите книги хич не го обичам – как да ги изредя всичките?! Но ще нахвърлям няколко, за които се сетя на прима виста:

Любимата ми детска книга беше „Руфо Червенокосия“ на Иван Мариновски. Чела съм я толкова пъти, че накрая се беше разпаднала напълно, липсваха страници и цели глави, но мен това никога не ме е притеснявало – аз ги знаех наизуст. Все още помня дума по дума цели пасажи. Велика книга! Разкрепостяваща. Освен че е много смешна.

После обичах фантастика: Братя Стругацки са и до днес мои идоли, Рей Бредбъри с невероятната образност на езика – никоя негова книга няма нужда от илюстрации, той ги рисува с думи, Толкин и пръстените, Станислав Лем, Азимов, Луис Макмастър Бюджолд.

После: Стайнбек, Ремарк - няма тяхна книга, която да не съм чела поне два пъти; Екзюпери, Хемингуей, Пърсиг - „Изкуството да поддържаш мотоциклет“ беше личната ми библия през цялата ми младост, препрочитана и преписвана на ръка в оръфани тетрадки; Уилям Уортън, Хелър (но не „Параграф 22“, любимата ми негова книга е „Бог знае“), Маркес, Умберто Еко, Тойнби.

В по-модерни времена и откакто чета на английски: Джейн Остин, Джоан Харис, Хелън Фийлдинг, Бил Брайсън, Ейми Тан.

9.      Кое е по-трудно, да намериш качествена литература за четене или да пишеш такава? Талант или 99% усилие?

Абе, забелязвам, че с годините, и особено откакто се преселих за постоянно от другата страна на екватора ми е все по-трудно да си намеря нещо за четене. Любимите ми автори са или мъртви вече и не пишат (не че ги критикувам, де, разбираемо е) или са живи още ама пишат бавно (за което търпят яростна критика от мен). И аз все експериментирам с разни нови, непознати имена, ама или съм станала много критична, или съвременните издатели нещо бъркат. Всяка книжарница в Австралия си има класация за Топ50 или Топ 100 книги и аз старателно ги чета наред от едно нататък. Обаче резултатът е, че се нагълтвам с популярна, а не непременно с качествена литература. Щото те тези класации са базирани на продажби, а не на литературна стойност. Е, има из тях тук-таме някоя неувяхваща класика, ама аз тях тъй или иначе съм ги чела. Другият проблем е в културните различия. Те се проявяват и в литературните предпочитания на хората както и във всичко друго. Та, да, трудно е да се намери качествена литература. Дали е трудно да се пише качествено – ами, предполагам, иначе светът щеше да е залят с качествени четива.Колкото до таланта и труда, аз не разбирам смисъла на думата „талант“. Ако талантът е нещо, с което си се родил, даденост някаква, за която нямаш лични заслуги и не си постигнал сам (като това да си със сини очи, например, или да имаш силен глас, дълъг нос, определен тип нервна система, бърз метаболизъм и т.н.), то не виждам как талантът има каквото и да било отношение към постиженията (било в литературата, изкуствата или където там). Всички имаме някакъв цвят на очите и всички имаме някакъв глас и някакъв нос и някакъв метаболизъм. Сами по себе си те не ни помагат с нищо. Без 100% труд никой от нас не би могъл нищо да постигне.Ако пък талантът е нещо, което сами откриваме у себе си, възпитаваме, развиваме, отглеждаме, торим и поливаме, то не разбирам как всички тези усилия се различават от труда. За мен формулата е винаги 100% труд, и още много себеотрицание, неудовлетвореност, нестихваща вътрешна потребност за самоусъвършенстване, постоянно себедоказване. Звучи като описание на личност с проблеми, комплексар някакъв, ама то си е така – всички гении, велики учени, откриватели, писатели и поети са странни, самотни, често нещастни хора. Щастливците нямат мотивация за постижения. Те са си щастливи и така.

10.  Кои са трите задължителни неща в деня ти?

Първо: Сутрин винаги пия кафе с котките. Излизаме навън, на слънце. Муцьо се цопва собственически до мен и гледа лошо птичките, които вдигат шум в близкия шумак. Маца се преструва, че уж случайно се е озовала и тя наоколо, и много старателно не ни обръща внимание. Това е неотменим ритуал.

Второ: Докато пия кафето и водя мислен диалог с котките (само с Муцьо, щото Маца нали всячески демонстрира пренебрежение и как не се интересува от нас и разговорите ни) правя план за предстоящия ден. Много амбициозен план. Не се научих на реализъм. Планирам детайлно поне един милион и двеста хиляди задачи и все ми се струва, че точно днес има шанс да ги свърша.

Трето: Самобичуването. В края на всеки ден се оказва, че съм била крайно дезорганизирана и точно един милион сто и деветдесет хиляди петстотин и шейсет задачи не са свършени. Отдавам се на безпощадна самокритика, мъмрене и автопорицание. Обикновено в компанията на Маца. Муцьо далновидно пропуска тези сесии. Той предпочита жизнерадостното планиране.

11.  Животът ти никога не би бил същият, ако не беше….?

Ако не бях се родила точно в родния си град, ако нямах такова превзето и изискващо име, ако не бях се научила да чета в толкова ранна възраст, ако не боледувах толкова много като дете, ако не бях добра по математика, ако, ако, ако. Аз не си падам по дискусиите в условно наклонение.

Всяка постъпка, всяко решение, всеки момент на слабост, всяко неистово усилие, всяка дума, всяка крачка, всяка среща и всяко вдишване променят и предопределят живота ни. За мен всеки миг прекаран в размисли по темата:“Какво щеше да стане ако..“ е безсмислено пропилян. Миналото не се променя. Предпочитам да се фокусирам върху:“Как да направя така, че...“ и да управлявам бъдещето.

12.  Какво премълча за Нова Зеландия в „На изток – в рая“?

Тъмната страна. Емиграцията не е само приключение. Но в писмата си не виждах смисъл да дълбая в раната и да припомням на близките и приятелите си за това, което не можем да променим. Смятам че и всеки интелигентен читател се досеща, чете между редовете неизказаното с думи – болката, съмненията, отчаянието, умората, чувството за вина. В продължение на години плачех неконтролируемо всеки миг, в който бях сама – нощем в леглото си, сутрин под душа, после в колата на път за работа, в тоалетните през обедната почивка, пак в колата на път за вкъщи, пак с часове преди да заспя. Може би затова на мен тази книга не ми е смешна.

13.  А кой е любимият ти момент в книгата?

Началото. Първите писма. Там всичко е още толкова непосредствено, впечатленията – остри, контрастни, детайлни, отношението – непримиримо, борбено, критицизмът – неконтролиран, предразсъдъците – неосъзнати. Всяка дума е непредумишлена обида към местната култура. Всяко изречение е пропито с неконтролирана арогантност. Забавлява ме.

14.  Да очакваме ли продължение от Австралия?

Ами то продължението си върви на блога ми „Една кивианка в Австралия – Приключенията на едно киви по западния остров на Нова Зеландия“.