И епохата на осененията настана пак.

За два дена подред имах възможността да потъна в социалната виелица на т.нар. столица на България. Т.нар., защото на фона на страна като нашата и столицата си ни остава една такава…незадоволителна. Въобще нещата, с които описвам живота в България пред приятели и познати от други краища по света, честно казано на мен самата не ми харесват даже на слушане от собствената ми уста. И ми идва да се набия, че говоря така, ама какво да се прави - истината боли, особено като ти идва да се самоцапнеш.

Но се оказва, че у нас живот има все пак след тия 20 години, с които постоянно се оправдаваме. Не, че съм от поколението, което е изпитало и оцеляло със и след реалното усещане за промяна, но все пак имам склонността да критикувам и може би недоволствам като постфактум. И ето, че последните две огромни мега течения, заформили се като тенденции у нас в последните няколко години и развиващи се в една лавинообразна поредица от хубави събития през последните две, е повод за гордост. С която се хваля.

Едното е дигиталното общество. Като чуех преди година и половина-две израза блогър и нещо ме присвиваше под лъжичката. Въобще го усещах като хипарска интернет история, в която всеки се прави на по-умен и себеналагащ се като израз на нещо по-скоро егоистично, отколкото стойностно. Но това се промени с течението на опознаването на особеностите не само на онлайн общуването в нашата зона, демек блогърската, но и на тази, която е далеч от дигиталните ни устройства на комуникации и отразяване на усещанията ни за случващото се в и около нас.

И взе, че цялата тази блогърска история все повече започна да ме поглъща и да ми харесва. Блогърите сме си нещо напълно естествено. Типичен продукт на нуждата от гласност в страна, която се бори да се нарежда сред примерите за цивилизация. И ако в Западна Европа блогърите са много по-малко и съответно имат по-слаба социална ефективност, то у нас се развива истинска класа на мислещи и действащи хора. Това вече не е ерата на скритост зад някой mIRC чат прозорец, зад прякор и фалшива реалност, която сами сплитаме около себе си в наниз от измислици и самозаблуждения. Тук никой не цени скритостта, никой не цени лъжите. Никой не цени и личното пространство. Харесва ми да чета абсолютно открити обиди по отношение на българската политическа среда, например. Даже личните мелодрами ме кефят, защото наистина са си лични, а не са тотална измислица. А и откритите измислици са нещо, което вече всички оценяват, защото са плод на най-креативния ум, който може този път да бъде оценен по истинската си стойност. Харесва ми, че никой не смее да краде от другите, защото плагиатството вече не се наказва само от закона (не, че в България някога се е наказвало реално), но се наказва от една нова съдебна институция, която те разкътава на парченца. Харесва ми, че има адски много критика около всичко, което се публикува и създава, защото така и насред плявата от e-зловония, можем да надушим правилния аромат.

И се радвам, че упоритостта на влиятелната българска блогосфера в лицето на Събина Панайотова, Майк Рам, Руслан Трад, Иван Ралчев, Светла Енчева, Василена Вълчанова, Боби Луканов, Божидар Костов и много други неспоменати герои, защото html-ми ще се скъса по шевовете, ако ги изброя всичките, води до измерими резултати. Също така се радвам, че има реална общност, която с времето се разраства, запазва и в сърцевината си развива качествени партньорства, приятелства, сътрудничества по различни инициативи, идеи, проекти, предложения, събития. Дори и като най-неангажиращите от рода на #TwitterBloggerBeer, който тази седмица събра над 50 ентусиасти на по бира, тук-таме мастика, а най-вече на сладка приказка, малко маркетинг и комуникации, обмен на идеи, клюки, балончета с хаш-тагове и идеи за подобрения на Google Maps в сътрудничество с TwitPict. Даже някои успяха да направят лошо впечатления и на новите си познати :-P

За второто нещо, което така много ме гложди и се радвам, че модата вече има по-реални измерения – всички се досещате. А именно: иновациите в областта на Зеленото. И то не вече като чист ПР. Ще си говорим пак. Дотогава: #наздраве!