Колко пъти в живота си си могъл да кажеш, че се чувстваш свободен? Какво е пречупвало твоите хоризонти от прави линии в нещо, което се размива, за да те погълне? Гледаш, без да искаш да виждаш, чуваш, без да искаш да дефинираш звука, поглъщаш без да се стремиш към ясен вкус, вдъхваш, за да се почувстваш жив.

Ако смяташ, че можеш да докоснеш синьото, което се слива в дъга на няколко погледа разстояние, значи си близо до отговора. Можеш ли да видиш отвъд? Докосваш бъдещето, усещаш настоящето с всяка клетка и отговорът е на езика ти. Вкусваш земята, за да й дадеш от пулса си. Усещах полъха, топлината те поглъща, за да се излъчи от теб, живееш, за да вдишаш от този въздух, който те кара да летиш. Докосваш кожата си до пясъка и водата, поглеждаш назад и виждаш снежните върхове, които не е нужно да достигаш, защото са в ръцете ти.

Птиците те връщат на земята, а вълните те издигат над краткия промеждутък между сега и тогава. Това не е твой спомен, а историята на бъдещето.

Моменти като този са рядкост. Да не лишаваме тези след нас от тях.

Устойчивото развитие не е мит. Но трябва да започне от вътре навън.